Пиша есета и теми по литература

Пиша есета и теми по литература, есета по философия, психология и специализирани дисциплини.
Приемам поръчки само ако съм сигурна, че мога да свърша работата качествено и навреме.
Предпочитам да обсъдим всяка тема предварително по скайп или тел.

Приемам експресни поръчки (от вечерта за сутринта) Опцията е възможна само за хора, с които вече сме работили и си имаме доверие.

В блога предстои:

– да се публикуват стари (разбирайте изпитани) есета и теми

– теми, свързани с литературата, някой и друг автор, някоя и друга книга

– съвети за това как да изграждаме текстовете си

– разни други щуротии (ако ми остава време)

* Ако някой прояви интерес и има нещичко за писане, да пише без страх. Не хапя (само понякога)

За връзка с мен

skype: plamenova.85

(или във формата за коментари)

Мотивацията в управлението

Мотивацията в управлението

Интерент кредити за бързи нужди… не са лоши

http://www.nazaem.bg/#ref=5448

Парите не правят човека…въпроса е дали безпаричието може да се изкаже адекватно по въпроса.

По-горе споделям линк към някакви нет кредити. Преди ги бях ползвала. Супер са за моментите, когато ти трябват спешно пари, а заплатата ти е след две седмици.

Един приятел си взе, за да си плати за Дипломна работа. Уви не можех да му помогна, защото беше по някаква математическа наука..бррррр! 🙂

Ценностите в моя живот

Ценности?! Нима тази дума е още модерна?! Не остана ли от нея само красивата обвивка, която се залепя като етикет върху стока и залъгва „клиентите“, че продуктът е качествен?! Не е ли всъщност ценното, онова, от което имаме някаква полза, някаква изгода?! Не имитираме ли ценности, за да стигнем до целите си, за да си пробием пътя напред, за да се изкачим в йерархията, за да спечелим добри и надеждни връзки?! Не си ли играем на ценности, подобно на артистите, които водят своето куклено шоу, с една единствена цел – повече власт, повече пари, по добри позиции?!

Не! Не ме разбирайте погрешно. Аз също се стремя към един по-качествен живот, с добре платен труд и разбира се към властта, която може да ги съпътства. Днес всеки се стреми към това.

Отдавна отмина времето на ренесансовите бардове на душевността. Отмина модата и на децата на цветята, които се обличаха в пъстри дрехи, живееха освободени от товара на обществото и проповядваха световен мир и любов. Отдавна зад гърба ни е останала бохемската революция и само подобното на живот, мъченическо съществуване, което водеха „осветените от висши сили“ хора на изкуството и ни побъркваха със своята душевна храна, а в същото време стомасите им бяха празни. Тези времена са само полъх от миналото на земята, само някаква любопитна информация в учебниците, сайтовете и книгите.

В ситуацията, в която се намираме, в този етап от развитието на света най-важни и значими за хората стават: успеха, просперитета, завоюването на все по високи стъпала в йерархичната организация в службата, спечелването на добри партньори, завързването на изгодни и надеждни връзки, придобиването на повече материални блага и на власт. И това е прекрасно. Свидетели сме на това как хората с качествени идеи и повече способности да предложат рационални, добри решения, да поемат високи отговорности, сигурни в собствените си качества, без страх, че няма да оправдаят гласуваното им доверие, без опасения, че предадат онези, които са им подали ръка, имат все по-широки полета за изява, дава им се шанс да се доказват, конкурират, развиват, напредват. Все по-често чуваме или виждаме, че „малки“ хора, без предварително заявени позиции, без наследствена подкрепа, без финансова стабилност, се издигат и печелят мястото, което отговаря не на социалния им статус, а на уменията им, на ангажираността и отговорността им към собственото им бъдеще.

Ще ми остане да горчи под езика обаче ако не кажа, че тази „нова“ система, в която важното е да имаш съзнанието на можещ, да вярваш в собствените си способности, да си изградил своите принципи и ценности, да имаш твърда позиция, когато те са застрашени и да ги защитиш по най-добрия възможен начин, да съумяваш да печелиш битките, които изникват ежедневно пред теб, е все още твърде слаба и беззащитна.

Защо се оказва така? Защо новото не може все още да създаде своите традиции? Защо хората още вървят „слепи“ и „ глухи“ из улиците на реалността и не могат да усетят, че всъщност горе небето е синьо и всичко е истинско? Защо се случва?

Прекалено много години в света, а в частност и в България, се случваше така, че силните на деня бяха онези, които имаха пари. Пари, с които си купуваха уважение, високи постове и добри позиции на „шахматната дъска“. С които си купуваха хора и приятели. Именно заради този порочен пазар, в главите на хората се наби един крайно неприятен, низък и отблъскваш образ, които се разхожда из улиците със скъпите си дрехи, с новата кола и множеството от охранители. Уви, подобни хора, все още наивно вярват, че това, колко имаш, че това кой си или кой стои зад теб и ти пази гърба, определя отношението на околните. Тази заблуда дотолкова заседна в умовете на всички, че се стигна до всякакви абсурди. За пример ще приложа някои фрази, които са ми направили много силно и много лошо впечатление. От устата на иначе способен и работлив човек с добри виждания и правилна преценка се изстрелва: „Кой съм аз, че да ламтя за успех.“ Друг един иначе добър ученик, свикнал обаче да живее с малко и малкото повече да го прави щастлив може да се чуе следното: „Ще завърша гимназия, ще започна работа, ще печеля достатъчно, за да не остана гол и гладен.“ В един момент се оказа, че иначе можещи хора, със свежо мислене и добри идеи се смачкаха – никакво самочувствие, никакъв стремеж към завоюване на далечни хоризонти, никаква амбиция да продължаваш да мечтаеш. А един писател беше казал : „ Постави си най-недостижимата цел и хуквай да я гониш!“

И ето, че ситуацията наложи обществено разделение по някакви странни критерии и отдели два големи дяла – много бедни и много богати. И нямаше средна класа, която да послужи за мост между двете. Богатите продължаваха да купуват неща, които не би следвало да се продават – емоции, уважение, приятелства, съвест и дори любов. А бедните, затворени в своите делнични грижи, нямаха време да помислят, че могат да променят света, в който живеят. Ценностите и за едните и за другите останаха на заден план.

Сега поколенията се сменят. Младите хора сме нетърпеливи, будни и знаем, че можем да пробием леда с глава, че можем да се поставим от другата страна на барикадите и да забравим традиционния мироглед от миналите десетилетия, с труд, упоритост и гордост. Факт е – статуквото се пропуква. Хората се събуждат от своята зимна летаргия и разбират, че навън пролетта е малко по-друга. Разбират как да построят своя нов свят.

За съжаление, всичко това е все още в зародишен етап. Все още има реална заплаха промяната да не се осъществи, умовете отново да бъдат притъпени, будните – приспани, а желанията – заглушени.

Ценности?

Все още сезона за тази дума не е дошъл. Все  още тя е само красива обвивка, зад която се крие Бай Ганю. Все още ценностите са „бошлаф“. Все още Ганювщината действа на пълни обороти и се търси единствено „келепира“. Все още се играе на ценности.Все още те само се имитират, за да послужат като марионетки в кукленското шоу на неспособни и глупави артисти.

Ценности? Ако те бяха истински, ако се защитаваха, ако се изграждаха, учеха и се предаваха един на друг, то може би най сетне ще убием Бай Гню и Алеко спокойно ще си отдъхне.

Да имаш ценности, които да отстояваш, да имаш принципи, които не би позволил да се разклатят, да уважаваш преди всичко себе си, да имаш вяра в способността да вземаш правилни и разумни решения, да имаш съзнанието на можещ, на такъв, който успява – това е човекът на бъдещето. И отношението на околните към него няма да бъде подправено и подплатено с пари, а ще бъде истинско. В „новото“ бъдеще, чиито основи поставяме сега, ценностите няма да се имитират, а наистина ще ги има, за да ти разкриват нови пътища към недостигнати хоризонти, към широки полета за изява, към по-добър и смислен живот.

По безсмъртните дири на Априлското въстание

АПРИЛ – име, което буди сълзи и гняв. Име, което звучи като тръба, разбудила мъртъвци. Име, което значи смърт и кръв, и ужас и вечна слава.

Ние все забравяме, но историята помни онези времена на геройства и срам. Помни огъня в очите и страха в сърцето на всеки българин. Ние гледаме напред – към бъдещето, което ни обещава прогрес и развитие. И рядко се сещаме, че някога едни хора, едни обикновени и страдащи хора са оставили кървави следи по не една улица и църква. Рядко се обръщаме натам. А по празници, когато звучи химнът, когато няколко „издокарани“ дами и господа говорят за историята и най-безразсъдно я обличат само в геройства и слава, тогава си позволяваме дори да споменаваме безсмъртието.

На някои им е достатъчно, на някои един ден в началото на Март им стига, за да се почувстват българи.

Но историята крещи през вековете едно име, което буди сълзи и гняв – АПРИЛ.

Пет века сън и покорство, пет века една злокобна песен приспива народа и всичко друго заглъхва – и тежкото дрънчене на оковите, и писъците на децата и девиците, и песните, изпети със задавени сълзи над нечий гроб. Пет века обаче един народ ОЦЕЛЯВА. Без собствени държава и църква, под постоянен натиск да бъде размит в чужди вени и в чужда вяра, в непрекъснати битки със самата земя за насъщния, под постоянен страх, че всеки ден може да бъде последен, той ОЦЕЛЯВА. Защото на фона на всички унижения, мъки и страдания е имало българска памет, а когато е била на път да изчезне, някой я е излъсквал от калта и я е показвал с цялата ù мощ и сила. България е раждала личности, предводители, гении, които са се погрижили българите да не забравят, че са такива. И именно тогава, когато е нямало България, българинът е станал патриот. Пак тогава земята е създала героизма в сърцата на хората. Героизъм – не като някакво движение в права посока, а като логика, като философия. Като нещо дишащо със собствени дробове. Героизмът на българите е едно разсъбличане, самооткриване, което вади на показ всичките му добри и лоши страни. Героизмът е преценката, че нещо струва повече от страха, от инстинкта за самосъхранение, от импулса да предадеш другия, за да запазиш себе си. В сенчестата страна на героизма се „подвизава“ предателството. Тези понятия са несъвместими и взаимноотблъскващи се в теорията на морала. Но ето го българинът – слял ги в едно, съединил ги в едно неразделно цяло. И в най-тежките изпитания те се борят за душата му. Историята знае, че понякога побеждава едното, а друг път другото. Знае, че докато героят върви с ясен поглед към бесилото, предателят потъва в нощта, обхванат от собствените си демони.

Пет века борба, пет века борба със самия себе си е водил всеки човек, всеки ден, всеки час, за да не забрави, за да не предаде сърцето си на страха, за да оцелее, за да издържи. Пет века търпеливо очакване разбутването на пепелта да роди пламък, в който да изгори всичко, всичко освен България. Моментът е узрял, за да се каже – СТИГА! Стига толкова търпение, стига толкова очакване и покорство, стига битки – ВРЕМЕ Е!

През Април, без сериозна подготовка, без оръжие, с едно знаме – СВОБОДА ИЛИ СМЪРТ, с една светла надежда, с пламък във всяко сърце и не без страх, народът заявява своето право – ДА БЪДЕ! Бързо и жестоко е наказана тази дързост. И бързо народът отново заспива под звуците на робската песен. Но сънува. Сънува бъдещето, сънува България, своята свободна България. И към всичко, което е запазил дълбоко в себе си, прибавя още нещо – може да превърне пепелта в огън, страха в подвиг, че може да издържи.

Това е дирята, безсмъртната пътека, посипана с кости и кръв, с предателства и слава, с геройство и срам, която ни връща към Април. Бунтът е разгромен, въстаналите са наказани, но бурята само се е скрила в клоните на някой шипков храст и като настръхнал хищник чака да скочи, да разкъса плътта на търпението и да напои земята с още кръв. Наследството, което ни завежда Април, не е в метежа на битката, не е в обръчите на топчето или в пукота на пушките. А в страха, в импулса на майката да запази със собственото си тяло своята рожба. В мъката да гледаш как отвеждат любимия мъж, брат, баща или син на смърт. В силата да пееш и да плачеш, проклинайки и благославяйки живота си. И в това, в което ЗНАЕШ, че имаш силата, куража и упорството да превърнеш тези неща. НАСЛЕДСТВОТО на АПРИЛ е в мисълта, че страха се превръща в сила, предателството в геройство и спомените в бъдеще.

Лесно е сега да съдим и много редове да изпишем за онези минали времена. Лесно е да се разхождаме из улиците и да говорим за това що е робство, присъствие, потисничество, свобода. Лесно е да следим дати и факти, да броим време и личности.

Трудното е да ИЗДЪРЖИШ. Да направиш така, че главата ти да не падне отсечена. Да се опазиш още ден, още час, в който да бие сърцето ти. Защото паднеш ли, с тебе падат всички ония спомени, които носиш в душата си. Падат всички хора, които обичаш, всички традиции, които пазиш, всички приказки, които помниш, всичко, което е заложено в теб и което не бива да пада покрусено.

От всички героични битки, от всички безсмъртни подвизи този е най-достойният.

Другото се знае. Другото може да се пипне с ръка, да се направи на паметник или на книга. Важното е какво се крие зад всички мемориали и страници. Важна е не безсмъртната диря, а към какво ни отвежда тя. И не ни ли показва нас самите, не ни ли води през времето, за да ни покаже интимния ни свят, в който има и сянка и светлина?! Не е ли всъщност път към бъдещето, но напомняне, че имаме и минало. Минало, което не търпи да си припомняме един ден, в началото на Март, защото то е в нас, то е в душите ни, в сърцата ни, в гените ни.

Да последваме безсмъртната диря на Априлското въстание и да „видим“ душите си, в които по най-тайнствен и невероятен начин се сливат страхът и героизмът! Да последваме кървавите стъпки, които ни връщат в историята и да преценим за бъдещето си, че нещо е по-важно от страха, от инстинкта за самосъхранение, от импулса да предадеш другия, за да запазиш себе си!

Из „Нобелова лекция“ Йосиф Бродски

Преписите са от книгата „Изодникъде с любов“ Анубис 1994, превел от руски Бойко Ламбовски.
…
Ако изкуството учи на нещо (и на първо място художника), то е – на частността на човешкото съществуване. Като най-древна – и най-буквална – форма на частно предприемачество, то волно или неволно поощрява у човека точно усещането за индивидуалност, уникалност, отделеност, и го превръща от обществено животно в личност. Много неща могат да се споделят: хлябът, ложето, убежището, възлюбената – но не и стихотворение на Райнер Мария Рилке например. Произведението на изкуството – особено литературното, и в частност стихотворението, се обръща към човека тет-а-тет и встъпва с него в преки – без посредници – отношения. Точно затова и недолюбват изкуството изобщо, литературата и поeзията в частност агитаторите за всеобщо благо, повелителите на масите, глашатаите на историческата необходимост. Понеже там ,където е минало изкуството, където е прочетено стихотворение, те откриват на място на очакваните съгласие и единодушие равнодушие и разногласие, на мястото на решимостта за действие – невнимание  и гнусливост. С други думи, в нуличките, с които агитаторите за всеобщо благо и повелителите на масите искат да действат, изкуството вписва „точка-точка-запетая с минус“, и превръща всяка нуличка в може би не винаги привлекателна, но човешка физономийка.
…
Философията на държавата, етиката й, да не говорим за естетиката – са винаги „вчера“; езикът, литературата – винаги „днес“; и често – особено при тази или онази ортодоксална политическа система – дори „утре“. Една от заслугите на литературата е в това, че помага на човека да уточни времето на своето съществуване, да отличи себе си в тълпата, както на предшествениците, така и на себеподобните си, да избегне тавтологията, т.е. участта, популярна иначе с почетното име „Жертва на историята“. Изкуството изобщо – и литературата в частност – с това са и забележителни, с това се различават от живота, че винаги бягат от повторенията. В посведневния живот вие можете да разкажете за трети път един и същи виц, и за трети път да предизвикате смях, да се окажете душата на компанията. В изкуството подобна поведенческа форма се нарича „клише“. (…) Притежаващо собствена генеалогия, динамика, логика и бъдеще, изкуството не е синонимично, а – в най-добрия случай – паралелно на историята и начинът му на съществуване е създаваната всеки път нова естетическа реалност. Ето защо то често се оказва „пред прогреса“, пред историята, основен елемент, на която се явява – а дали на доуточним Маркс? – точно клишето.

В днешно време е много разпространено твърдението, че писателят, особено поетът, трябва да ползва в произведенията си езикът на улицата, езика на тълпата. При цялата уж демократичност и при осезаемите практически изгоди за писателя, това твърдение е глупаво и представлява опит да се подчини изкуството, в дадения случай литературата, на историята. Само ако сме решили, че „сапиенсът“ трябва да спре да се развива, можем да караме литературата да говори на народен език. В противен случай народът трябва да говори на езика на литературата. Всяка нова естетическа реалност уточнява за човека неговата етическа реалност. Защото естетиката е майка на етиката (…)

Естетическият избор винаги е индивидуален и естетическото преживяване винаги е частно преживяване. Всяка нова естетическа реалност прави човека, който я преживява, още по-частно лице и тази частност, добиваща понякога форма на литературен (или друг някакъв) вкус, вече сама по себе си може да се окаже ако не гаранция, то форма на защита от поробване. Защото човекът с вкус, в частност – с литературен вкус, е по-малко възприемчив към повторенията и ритмическите заклинания, присъщи на всяка политическа демагогия. Работата не е толкова в това, че добродетелта не гарантира създаването на шедьовър, колкото в това, че злото, особено политическото, е винаги лош стилист. Колкото е по-богат естетическият опит на индивида, колкото по-твърд е неговият вкус, толкова по-точен е нравствения му избор, толкова той е по-свободен, макар че едва ли е по-щастлив. (…)

Човек се заема със съчиняването на стихотворение по различни причини … Той прибягва до тази форма – стихотворението – по-скоро от безсъзнателно-миметически съображения: черният вертикален съсирек от думи сред белия лист хартия по всяка вероятност напомня на човека за собственото му положение в света, за пропорциите на пространството спрямо тялото му. Ала независимо от съображенията, вследствие на които той се хваща за перото, и независимо от ефекта, създаван от това, което излиза под перото му, върху аудиторията, колкото и да е голяма или малка тя – мигновеното последствие от този акт е усещането за влизане в зависимост от същия, от всичко, което е вече казано на него, написано и осъществено.

Тази зависимост е абсолютна, деспотична, но тя и разкрепостява. Тъй като, бидейки винаги по-стар от писателя, езикът притежава колосална центробежна енергия, дарявана му от неговия времеви потенциал – тоест от цялото бъдеще време. (…) Поетът ,повтарям, е средство за съществуване на езика. (…)

Пишещият стихотворение все пак го пише не защото разчита на посмъртна слава, макар той често да се надява, че стихотворението ще го надживее поне за известно време. Пишещият стихотворение го пиша защото езикът му подсказва или просто му диктува следващия стих. Започвайки стихотворението поетът по правило не знае как ще го завърши и често се оказва много удивен от това, което се е получило, защото често се получава по-добре, отколкото той е предполагал, често мисълта му отива по-далече, отколкото той е очаквал. Точно това е моментът, в който бъдещето на езика се намесва в неговото настояще. Както знаем, съществуват три метода на познание: аналитичен, интуитивен и този, от който са се ползвали библейските пророци – откровението. Различието на поезията от трите метода е в това, че тя ги използва и трите едновременно (наблягайки на втория и третия), тъй като и трите са ни дадени в езика; и понякога с помощта на една дума, на една рима пишещият стихотворение успява да се озове там, където преди него никой не е бил – и по-далеч, може би, отколкото той сам е искал. Пишещият стихотворение го пише преди всичко, защото поезията е колосален ускорител на съзнанието, на мисленето, на светоусещането. Когато веднъж е изпитал това ускорение, човек вече не е в състояние да се откаже от повторение на опита, той изпада в зависимост от този процес, както се изпада в зависимост от наркотиците и алкохола. Човека, намиращ се в подобна зависимост от езика, трябва, предполагам, и да наричаме поет.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-

Благодаря за вниманието. Много въпроси отключва в мен тази лекция и много мисли предизвиква, дава ми тласък за проникване в същността на езика и поезията. Това е и основната причина, поради която я споделям тук. Евентуално, може би, се надявам да предизвика подобно усещане и в някой от вас.
Бъдете щастливи и мъдри! И много, много усмихнати!